6.10.09 г.

OUTBACK


Думите, думите. Не спират да вървят към мен, изпълвайки тясното пространство на мислите ми, което в последно време се е оформило като тунел. Обзалагам се, че каквото и да сторя, те просто ще се блъскат в безпомощното ми съзнание, ще си бъркат в носа, ще ме бодат с карфици вероятно, докато не постигнат желания от тях ефект, или за по-просто ще скочат на някоя лавица, ще си люлеят краката и ще ме сочат с пръст, шушукайки си: "Какво й се е случило?
О, побъркала се е. Първоначално си е мислела, че може да ни контролира и владее, и после, без причина , мозъкът й просто дал на късо. Превърнал се е на спагети, ей така. Тъжно."
На бюрото близо до ръката ми ще лежи малък нож за хартия, тъп естествено. Друго няма да има, ако не се броят няколкото размазани мухи, предрешени като букви, настигнати от замаха на безсилието ми. Може и да не е така, но това е най-доброто, което мога да кажа на някого, за да обясня какво ми се е случило.

Напълно възможно е да се определи колко важно е за обществото един предмет или явление по броя на думите, които го назовават. Едва доловимите разграничения показва колко време сa го обмисляли хората, доколко го познават, каква роля играе в живота им. Затова ескимосите имат двайсет и две думи за сняг, а бедуините - трийсет и една думи за пясък.
Това е идеята в общи линии. Идеята, че думите ни издават, излагат ни на показ.