sax13

UGUPU

III

последно глупаво стихотворение

разпръсквам се в посоки три
четвъртата ще бъде твоя
остъргвам слепите очи
обличам махата на Гоя
оглозгвам костите си
до опъване
извайвам те от глина
от трева
и тичаме
през храстите се спъваме
към нашата
отсамната страна

примамват ме лукавите сирени
ласкаят ме с обречена нега
улавям звуци неродени
зазиждам ги във нямата стена
осъждам си на смърт кръвта
открадвам линията на хоризонта
изпивам я
а сухата аорта
изтича от отсамната страна

бълбукат думи отменени
помахвам на отиващата си вода
захлупвам зеници обезцветени
напипвам пулса на страха
обдишвам дробовете на луните
броя ги вяло сутринта
препускам с куците копита
към другата
отсамната страна

дочувам плясък
от ръка
а лявата ще дойде утре
от някакво море стърчат пера
и ръкомахат ми навътре
клепачите ми пърхат
колебливо
залепнали тревожно от солта
наоколо сълзи
във сиво
попивам ги в отсамната страна

така ще ни минават дните
подгизнали от овдовели дъждове
в докосвания
с гвоздеи забити
във стъпки на препускащи коне
там нощи няма да настъпват
ще греят няколко слънца
и поривите постепенно
ще изтръпват
навътре
в топлите сърца

II

друго глупаво стихотворение
кръвта се натроши
върху постелята
стържеше в гърлата ни
докато езиците ни се
наместваха
удавени

колебанията стояха позорно
в ъгъла
и не издаваха нито звук
единственото съмнение
облегнато на прозореца
уморено чакаше да му отворим
за да отиде на сутрешно погребение

гол
рус
косъм се опитваше да завърже
ръцете ми
подлецът знаеше какво исках да правя с тях

когато червеното се смеси
с бялото
обърканите дотогава звуци
се подредиха в строен лад
и се скриха под леглото

мигът започна да набъбва
изблъска от стаята
прозорците
после нас
и ни запокити
в една песен

I

глупаво, но дълго стихотворение

как да започна
наверно с ъгъла
на който взимах решения
стоях там и онази вечер
когато ти профуча
през любимата ми локва
очите ти ме плиснаха
и станах целия на сини петна

тръгнах след теб
за да ти държа шлифера
ако понечиш да го облечеш
след това се опитах да те захапя
с най-привлекателната си усмивка
прошепнах и няколко съгласни
за да не изглеждам перфектен
и ти научи всичко за мен

и така
до един понеделник
когато се опитвах да глътна
докосващите ти пръсти
а ти
използвайки невниманието ми
ме обърна наопаки

погледнах в огледалото
видях
че скритият в мен старец се отдалечава
към другия тротоар
а бръчките ми падат като листа през есен
знаех
че ще се върнат след един сезон
но дотогава
дотогава

дотогава бавните ти хълбоци
ще ме обгръщат и измитат от лицето ми
цялото благоприличие
което успявам да закрепя
как да е
ще яхам часовете
които щедро ми подаряваш
дърпайки ги за реверите
докато ги разкъсам на крясъци
и други тихи звуци

ще наостря
последния си запас от чувства
за да изкопая в гърба ти
хралупа
където да идвам
когато вече няма къде да отида
така
след време
всеки път когато кажеш на някой
„почеши ме по гърба”
ще усещаш
как облизвам кожата ти отвътре
как една друга ръка се разхожда
около сърцето ти
по слабините
спира за малко зад ушите
и изсвирва няколко ноти
по устните ти
преди отново да се върне
в хралупата си

но дотогава
дотогава

Беше три сутринта в едно утро, несравнимо с никое друго. Синьото и бялото на небето и звездите бяха с цветовете на пустинята, толкова нежни и вълнуващи и нито едно листенце не помръдваше. Не се чуваше нито звук. В този момент в сърцето ми пееше всичко добро в мен, всичко което търсех в дълбокия скрит смисъл на съществуването си. Виждах безкрайното нямо спокойствие на природата, безразлична към големия град; виждах пустинята под тези улици и около тях, която търпеливо чакаше градът да умре, за да го покрие отново с вечния си пясък. Обзе ме ужасяващо прозрение за смисъла и жалката съдба на човечеството.

16.10.09 г.

"... не бъдете признателни никому -
надживелите са убийци;
смъртта - хоризонтално положение
на някакъв измислен сън..."

бях зародиш,
усмихнат като мастилено петно -
ниска сянка
на приближаващия се МОЙ живот

Денонощието е толкова дълго,
че ако не умирам по няколко пъти
на денонощие,
с какво ще запълня времето?
Имам го в изобилие –
в ръцете, в косите си.
Това е къртовски труд на паяци,
които изплитат мрежа.
А когато то си отива,
аз оставам напълно олекнала –
като шепичка пръст,
на която мисълта е отнета.

Тия думи са съществували вечно
в широката усмивка на слънчогледа,
в крилото тъмно на враната,
а също
и в тъмната ниша на притворените врати.
Даже когато не е имало още врати,
те са съществували
в клоните на обикновено дърво.
А на теб ти се иска
тези думи да ми принадлежат,
а аз самата да бъда
крило на врана, бреза през август;
на теб ти се иска аз да звъня
като пчелните кошери за слънце разтворени.
Глупчо мой,
тези думи съвсем не са мои.
Аз ги вземам назаем.
От вятъра, от пчелите, от слънцето.

ХАЛИНА ПОШВЯТОВСКА

из "Годишно време на ръката"

"Оставях я да влиза следобед, като й поотварях крилото на прозореца, гледащ към градината, и ръката леко се спускаше по ръбовете на работната маса, опирайки се само на вътрешната си част, разперила сякаш разсеяни пръсти, докато намери своето предпочитано място върху пианото, в рамката на един портрет, или понякога върху виненоцветния килим.
Обичах аз оная ръка, защото в нея нямаше нищо взискателно, а пък много напомняше птиче и сухо листо."

"Никога не я докоснах. Сложих й имена: харесваше ми да я наричам Дг, защото беше име, което позволяваше само да бъде мислено. Подбутнах вероятната й суетност, като забравях пръстени и гривни върху лавиците, и следях тайно нейното отношение. Понякога вярвах, че ще се закичи със скъпоценностите, но тя ги изучаваше, обикаляйки около тях, без да ги докосва, по подобие на някой недоверчив паяк; и макар един ден да стигна дотам, че даже си тури пръстен с аметист, то беше само за миг и го заряза, като че ли я изгаряше."

"Тъй запреваляха годишните времена, някои стройни и други с оцветени в теменужени светлини седмици... Всеки следобед се връщаше ръката, често измокрена от есенните дъждове... В студените привечери сянката й се обагряше теменужено...
Беше неспособна, забелязах го скоро, да стои дълго време спокойна. Един ден намери корито с глина и се нахвърли върху нея; часове наред извайва глината, докато аз, гърбом, се преструвах, че не ме е грижа за нейната работа. Естествено, извая една ръка."

"Една нощ сънувах: Дг се беше влюбила в ръцете ми - лявата, без съмнение, понеже тя беше дясна - и се възползва от моето спане, за да похити любимата, като я отреже с камата. Събудих се ужасен, за пръв път разбрах лудостта да оставям оръжие, достъпно за такава тайнственост. Потърсих Дг, все още удрян от мътните води на видението; беше се сгушила на килима и наистина май следеше внимателно движенията на лявата ми ръка. Станах и отидох да прибера камата на място, където тя да не може да я стигне, но после се разкаях и я донесох обратно, надявайки се на нейната прошка или забрава.
Тя беше като че ли разочарована и пръстите й бяха полуразперени в една неопределима тъжна усмивка.
Аз знам, че няма да се върне вече."

ХУЛИО КОРТАСАР