В ОЧАКВАНЕ НА ВАРВАРИТЕ

Какво очакваме, стълпени на площада?

Днес варварите ще пристигнат тук.

Защо това бездействие в народното събрание?

Защо народните избраници закони не създават?

Защото варварите ще пристигнат днес.

Какви закони да създават народните избраници?

Когато дойдат варварите, ще донесат закони.

Защо ли императорът е станал толкоз рано,

пред най-големите врати тържествено е седнал

на трона си замислен, със корона на главата?

Защото варварите ще пристигнат днес.

И императорът очаква да приеме

водача им. Дори му е приготвил

да му даде държавен пергамент. Във него

му е написал много титли и названия.

Защо и преторите са излезли днес

с червените си златоткани тоги?

Защо са гривни сложили със много аметисти

и пръстени с блестящи, лъскави смарагди?

Защо са взели своите най-скъпоценни жезли,

със злато и сребро прекрасно украсени?

Защото варварите ще пристигнат днес,

а заслепяват ги такива скъпи накити.

Защо прочутите оратори не идват както друг път,

за да изложат свойте мисли в красиви дълги речи?

Защото варварите днес ще дойдат.

А те се отегчават от сложни красноречия.

Защо започна изведнъж такова неспокойствие,

обърканост (лицата как станаха сериозни!)?

Защо внезапно улици, площади опустяха

и всички се прибират умислени дълбоко?

Защото падна здрач, а варварите не дойдоха.

Завърнаха се пратениците от границата

и казаха, че варвари не съществуват вече.

Сега какво ще стане с нас без варвари?

Та тези хора бяха някакво си разрешение.

КОНСТАНТИНОС КАВАФИС

понякога, докато

ПОНЯКОГА, АЗ СЪМ АЗ,

А ЕЗИКЪТ Е МОЯТА МАСКА

(с въпросите си

ограбваме част

от това, което

искаме да кажем

в действителност

във въпроса няма

ОБВЪРЗАНОСТ

въпросът

представлява безсмислено дърдорене,

глупав параван)

кое ме кара да се крия зад въпросите ?

искам  околните да ме обичат (?), да

ме харесват, да ме приемат, да са доволни,

че познават толкова приятен и мил

човек като мен.

ето  защо слагам маската,

отварям гардеробната със

специфичните костюми -

екстравагантност, ирония

златен руж, непременна усмивка

ако приемеш маскарада ми

възможно е да ме заобичаш.

ако внимавам и съм убедителна,

може дори да не разбереш,

че съм дегизирина

и да повярваш, че общуваш

с истинкото ми аз.

докато един ден осъзная,

че съм с маска и ще

усетя, че ми липсваш.

И ще поискам да ме видиш,

да видиш истинското ми лице.

miss you

като прекалено бързо затворила се рана
която в крайна сметка
все се отваря и ще се отваря
като драматичен разказ на душата като
жестоко усещане за самота

музиката, тази радост за силните,
е утеха за слабите -
уви,
а и човек никога не бива съвсем сам,
за жалост винаги е със себе си

"... не бъдете признателни никому -
надживелите са убийци;
смъртта - хоризонтално положение
на някакъв измислен сън..."



бях зародиш,
усмихнат като мастилено петно -
ниска сянка
на приближаващия се МОЙ живот

looking back

Летеше неизвестно накъде и бог знае защо.
Летеше си. Просто летеше.

Помнеше как някога
изкачваше наведнъж по два облака в тръс
защото обичаше дъжда. С други думи,
не го засягаше
колкото й там
литри на квадратен сантиметър –

Обичаше го. И най-вече заради това, че
никога не разбираше
дали по бузите му се стичат сълзи
или капки дъжд.


photographer lisa cueman

GLIMMER

късно следобед
един бавен огън
захапа собствената си ръка
изсмука виковете на кожата й
... ... ... ... ... ... ... ...

като вихрушка
обиколи тялото ми
по всички пукнатини
направи ми профил с езика си
... ... ... ... ... ... ... ...

олиза врата ми
и падна на четирите си крака
пълзящ като плевел
опипвайки сянката ми

OUTBACK

Думите, думите. Не спират да вървят към мен, изпълвайки тясното пространство на мислите ми, което в последно време се е оформило като тунел. Обзалагам се, че каквото и да сторя, те просто ще се блъскат в безпомощното ми съзнание, ще си бъркат в носа, ще ме бодат с карфици вероятно, докато не постигнат желания от тях ефект, или за по-просто ще скочат на някоя лавица, ще си люлеят краката и ще ме сочат с пръст, шушукайки си: "Какво й се е случило?
О, побъркала се е. Първоначално си е мислела, че може да ни контролира и владее, и после, без причина , мозъкът й просто дал на късо. Превърнал се е на спагети, ей така. Тъжно."
На бюрото близо до ръката ми ще лежи малък нож за хартия, тъп естествено. Друго няма да има, ако не се броят няколкото размазани мухи, предрешени като букви, настигнати от замаха на безсилието ми. Може и да не е така, но това е най-доброто, което мога да кажа на някого, за да обясня какво ми се е случило.

Напълно възможно е да се определи колко важно е за обществото един предмет или явление по броя на думите, които го назовават. Едва доловимите разграничения показва колко време сa го обмисляли хората, доколко го познават, каква роля играе в живота им. Затова ескимосите имат двайсет и две думи за сняг, а бедуините - трийсет и една думи за пясък.
Това е идеята в общи линии. Идеята, че думите ни издават, излагат ни на показ.