понякога, докато

ПОНЯКОГА, АЗ СЪМ АЗ,

А ЕЗИКЪТ Е МОЯТА МАСКА

(с въпросите си

ограбваме част

от това, което

искаме да кажем

в действителност

във въпроса няма

ОБВЪРЗАНОСТ

въпросът

представлява безсмислено дърдорене,

глупав параван)

кое ме кара да се крия зад въпросите ?

искам  околните да ме обичат (?), да

ме харесват, да ме приемат, да са доволни,

че познават толкова приятен и мил

човек като мен.

ето  защо слагам маската,

отварям гардеробната със

специфичните костюми -

екстравагантност, ирония

златен руж, непременна усмивка

ако приемеш маскарада ми

възможно е да ме заобичаш.

ако внимавам и съм убедителна,

може дори да не разбереш,

че съм дегизирина

и да повярваш, че общуваш

с истинкото ми аз.

докато един ден осъзная,

че съм с маска и ще

усетя, че ми липсваш.

И ще поискам да ме видиш,

да видиш истинското ми лице.

miss you

като прекалено бързо затворила се рана
която в крайна сметка
все се отваря и ще се отваря
като драматичен разказ на душата като
жестоко усещане за самота

музиката, тази радост за силните,
е утеха за слабите -
уви,
а и човек никога не бива съвсем сам,
за жалост винаги е със себе си

"... не бъдете признателни никому -
надживелите са убийци;
смъртта - хоризонтално положение
на някакъв измислен сън..."



бях зародиш,
усмихнат като мастилено петно -
ниска сянка
на приближаващия се МОЙ живот

looking back

Летеше неизвестно накъде и бог знае защо.
Летеше си. Просто летеше.

Помнеше как някога
изкачваше наведнъж по два облака в тръс
защото обичаше дъжда. С други думи,
не го засягаше
колкото й там
литри на квадратен сантиметър –

Обичаше го. И най-вече заради това, че
никога не разбираше
дали по бузите му се стичат сълзи
или капки дъжд.


photographer lisa cueman

GLIMMER

късно следобед
един бавен огън
захапа собствената си ръка
изсмука виковете на кожата й
... ... ... ... ... ... ... ...

като вихрушка
обиколи тялото ми
по всички пукнатини
направи ми профил с езика си
... ... ... ... ... ... ... ...

олиза врата ми
и падна на четирите си крака
пълзящ като плевел
опипвайки сянката ми

OUTBACK

Думите, думите. Не спират да вървят към мен, изпълвайки тясното пространство на мислите ми, което в последно време се е оформило като тунел. Обзалагам се, че каквото и да сторя, те просто ще се блъскат в безпомощното ми съзнание, ще си бъркат в носа, ще ме бодат с карфици вероятно, докато не постигнат желания от тях ефект, или за по-просто ще скочат на някоя лавица, ще си люлеят краката и ще ме сочат с пръст, шушукайки си: "Какво й се е случило?
О, побъркала се е. Първоначално си е мислела, че може да ни контролира и владее, и после, без причина , мозъкът й просто дал на късо. Превърнал се е на спагети, ей така. Тъжно."
На бюрото близо до ръката ми ще лежи малък нож за хартия, тъп естествено. Друго няма да има, ако не се броят няколкото размазани мухи, предрешени като букви, настигнати от замаха на безсилието ми. Може и да не е така, но това е най-доброто, което мога да кажа на някого, за да обясня какво ми се е случило.

Напълно възможно е да се определи колко важно е за обществото един предмет или явление по броя на думите, които го назовават. Едва доловимите разграничения показва колко време сa го обмисляли хората, доколко го познават, каква роля играе в живота им. Затова ескимосите имат двайсет и две думи за сняг, а бедуините - трийсет и една думи за пясък.
Това е идеята в общи линии. Идеята, че думите ни издават, излагат ни на показ.

V

Няма как да не ти направи впечатление. Не е много висока, почти няма грим. Гърдите й са малки, без силиконови подплънки, но все още намират силата да изпъват прилепналата блуза. По нищо не личи никога да се е потила във фитнес зала, но въпреки това, оголеният й корем е напълно плосък, слаб и гладък - над него нежното обърнато наопаки V на гръдния кош се скрива в блузката, като хвърля съвсем лека сянка там, където започва материята, а в двата си края, точно преди да се шмугнат в късата пола с ниска талия, изпъкват кълбенцата на тазовите кости. Извивките на краката й са съвсем скорошни, плътта едва вчера е покрила костта, все още не е престанала да расте, не е започнала да вехне и загнива. Черната коса е прекрасна, с плътен дебел косъм, блестяща и здрава. Лампата я осветява в профил. Край големите азиатски очи, край малката уста, по челото не се вижда нито една бръчица. Нито една. Кожата й следва плътно линията на челюстта и изведнъж се спуска надолу, натам, където започва гърлото, стича се по трите сухожилия на шията - едното към рамото, второто към средата на ключицата, а третото към края й, образувайки вдлъбнатинка, от която стърчи ларинксът. Цялото й тяло все още е устремено навън, устните, гърдите, бедрата, цялото тяло все още не е решило да спре, да се успокои, да се свие. Никога в живата си не си виждал нещо толкова назряло. Точно тази дума ти идва на ума: "назрял".
А миризмата й... миризмата й напълно поглъща тази на все още мократа улица. Ароматът й сякаш е единственият аромат на света.